Тези дни имах удачен улов. Намерих леговище на вълци. Вълчицата я убих с един изстрел, а двете малки вълчета удавих в близката река. Живея съвсем близо до гората и занесох трупа на вълчицата вкъщи, за да се похваля пред семейството и приятелите си. По пътя някъде зад мен се раздаде вълчи вой, но този път беше някак необичаен. Беше пропит с мъка.

Свалям токчетата, защото ми омръзна да страдам!

Това не е нито подканване, нито изповед. Това е истински вик в пустиня и макар никой да не ме чуе, аз знам за себе си – тези неща трябва да се кажат. Те ще помогнат на вас, на някой друг, на мен, но може и да си останат изчезнали в дъното на пещерата на съвременния свят приказки без край, приказки с не толкова хубав и щастлив край…И все пак…

Здравейте,

Преди няколко дни ми се случи нещо много тъжно, което ме разтърси и бих искал да го споделя с Вас и читателите на сайта. Иска ми се всички да се замислим в какви времена живеем, макар, че ние сме тези, които определяме времената и нравите си.

Spodeleno.com публикува Вашите истории без редакция.

Моля всички читатели, да имат нужното търпение и да прочетат изповедта ми до край. За мен това е от голямо значение. Благодаря ви!

Пиша тези редове с едничката надежда, да открия спасението, облекчението в душата си. Да бъда разбран и може би да получа някаква реална помощ, ако все още има останали истински хора в тази страна.

Историята ми е дълга и мъчителна, но ще се постарая да бъда колкото се може по кратък.