Полезно
A+ A A-

Вик на безпомощност

Потребителски рейтинг: 0 / 5

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

 

Spodeleno.com публикува Вашите истории без редакция.

Моля всички читатели, да имат нужното търпение и да прочетат изповедта ми до край. За мен това е от голямо значение. Благодаря ви!

Пиша тези редове с едничката надежда, да открия спасението, облекчението в душата си. Да бъда разбран и може би да получа някаква реална помощ, ако все още има останали истински хора в тази страна.

Историята ми е дълга и мъчителна, но ще се постарая да бъда колкото се може по кратък.

 

В момента съм на почти 24 години, Набор 89 съм.

Може би за всеки страничен човек, би било лесно да каже; "та ти си на 24, животът е пред теб, крайно време е да го поемеш" и т.н. Там е работата че нещата не са толкова лесни колкото изглеждат. Семейството ми винаги е живяло на прага на бедността. Родителите ми са разделени от няколко години вече, впрочем те не са живяли никога съвместно. Бях дете още когато ставах свидетел на гневни изблици от страна на баща ми. Караниците му с майка ми, както и с мен... за най-малките неща дори. Често споровете завършаваха с побой над мен, следствие на което бях по дни наред депресиран и не знаех къде се намирам. Та, накратко казано, не можехме дълго да живеем заедно , и с майка ми отново се прибирахме към нейния край, при баба ми... с която са ме отгледали общо взето. Но нещата никога не са били нормални, тъй като майка ми има брат, който дефакто е мой вуйчо. Та ,той винаги е имал проблеми с алкохола и през годините напивайки се, правеше големи скандали в къщи, та се е стигало до полиции, и т.н. Не беше лесно. Никак не беше. Баща ми и той от време на време се обаждаше по телефона, да заплашва майка ми, да и поставя разни компромати, и условия. Идваше тук, ставаха доста големи спорове, караници, какво ли още не. Така течеше времето в постоянни тревоги, в които освен всичко друго влиза и безпаричието. Баба ми винаги е вземала малка пенсия която стигаше едва за да си изплатим борчовете по магазините, които сме правили през месеца за да има какво да ядем. Майка ми години наред не беше на работа, тъй като тя не е и особено добре със здравето. Имаше период в който и даваха някакви помощи, и то не големи обаче, които не стигаха до никъде. Така трудно свързвахме двата края. Определено трудно. Проблемите в нашето семейство винаги са били като един безкраен безконечен извор. Винаги ги е имало. След това, порастнах аз, тръгнах на училище. Та от там започнаха още по гадните ми проблеми. От самото си тръгване на училище, не зная как се получи но стоях някак дръпнат от другите. Чувствах че не се вписвам сред съучениците си, стоях като втрещен и не знаех каква тема да подхвана. Така да го кажа, бях от свитичките дечица. А и аз като тръгнах на училище вече бях до толкова депресиран от проблемите в семейството че ,като че ли това даваше отражение и в училищното ми присъствие. Втори клас бях още, когато започнах да сънувам кошмари на сън, стрясках се нощем, имах видения. Изобщо не бях спокоен. Та, майка ми реши един ден заедно с баща ми да ме водят на преглед при психолог. Добре, така и се случи. Посетихме психолог и се установи че едва на 8 години аз страдам от страхова невроза и силно ниво на хронична депресия.. това беше психологическата диагноза. Предписаха ми някакви успокоителни хапчета, които пиех известно време. И да, действително от тях ми ставаше по леко и имаха някакъв приспивен ефект. Разбира се това ми състояние се отразяваше малко или много на ученическото ми присъствие и нямах концентрация. Чувствах се зле, откровено зле ,и изпитвах непрекъснат страх от всичко и всички. Съучениците ми усетиха тези фактори в мен, и от там започнаха да ме малтретират, най-вече психически и чрез подигравки. От време на време налагаха над мен и физическо насилие. На няколко пъти съм се оплаквал пред директорката на училището, но това помагаше само за известно малко време, и нещата пак продължаваха по същият начин. Прибирах се от училище доста изнервен, сякаш изморен. Тръшвах се в леглото, подготвях си уроците за другия ден, и го правех наистина с желание, но страхът и депресията в мен продължаваха. Веднъж споделих пред майка ми как са нещата в училище. Тя естествено се разстрои, сподели и с баща ми по телефона какво става. Но нещата станаха още по сложни тъй като баща ми от своя страна полудя и започна да и натяква че едва ли не, тя не е направила нищо от мен, че благодарение на нея съм бил депресиран и едно нищо. Ей такива приказки... говореше той. А дори не разбираше че именно от неговите истерии, побой, и караници се породи този хроничен страх в мен. Та, нямаше какво да се направи, продължаваше това положение, продължаваха безпаричието и проблемите в къщи. От време на време се налагаше да ходим при баща ми, разбира се аз нямах никакво желание тъй като не исках да го виждам, имах буквално някаква страхова фобия от този човек. Но майка ми решаваше все шансове да му дава, да ме вижда, а и да се съберат... Тя никога не ме слушаше. Изкарвахме при него по 2-3 дни и пак се връщахме. Това беше цялото положение.

Само пропуснах да споделя че... имам по малък брат който се роди когато аз бях на почти 5 години. И откакто той се роди, нещата станаха още по сложни тъй като буквално нашите отдадоха почти изцяло грижите и вниманието си на него. Всичко за него, и го глезиха по всякакви начини. За мен рядко се интересуваше някой как съм и как се чувствам изобщо. Така той растеше и виждайки тяхното внимание ставаше все по разлигавен и груб, чисто подобие на баща ми. Започнаха с течение на времето масови караници между мен и него. То нямаше как да се избегне това. ВСледствие на което винаги аз отнасях побоя и наказанията, макар че в 90 % от случаите вината беше у него тъй като от това глезене, той си приписваше прекалено много права и се държеше ужасно.

Така освен всички други проблеми, трябваше да тровя нерви и с налудничевото поведение на брат си. Винаги се е мислел за голяма работа, и винаги когато говори нещо се смее някак нагло, на моменти прави разни тикове, вманиячил се е в някакви работи. Имам чувството че той живее в някакъв измислен свят и че дори не е добре психически. Та така, на няколко пъти е създавал интриги, лъжейки нашите, наговаряйки им куп глупости по мой адрес. Въобще  той си е типичното глезено интригантче. 2-3 пъти не можах да се сдържа и го набих. Просто не можех да му позволя да постъпва така, и честно казано колкото омраза тъя в душата си към баща си, толкова тъя и към него.

Така с годините, се затворих в себе си масово. Всеки път проблеми и тежък ден в училище, прибирам се в нас, затварям се в стаята си, само и само да не слушам крясъците на нашите. През това време поглеждайки как живеят наборите ми, как се събират, как си имат приятели и приятелки, колко им е весело... аз умирах вътрешно от болка и скръб. Стаена скръб в душата ми сякаш ме гореше... че не можех да бъда и аз нормален човек, и да имам нормален младежки живот.

Може би всеки би си помислил че не е толкова трудно да бъда като другите, че трябва да направя усилия ако искам да постигна успехи. И да, съгласен съм ,така е.

Проблемът при мен обаче е че, аз съм тотален социофоб. Просто от малък съм някакъв такъв. Попадайки сред дадени хора, забивам сякаш тотално и губя ума и дума. Следствие на което сякаш се разтрепервам, става ми адски неудобно. И покосен се прибирам в къщи. Просто не мога, и не мога. Това е. Нещо има което ме спира, нещо, някакъв страх, та дори не зная какво да предложа на едно момиче примерно, какво да и кажа. Как да я защитя. Как да постъпя. Съзнанието ми тотално се скапва при всички ей тея мисли.

Понякога ми се иска да не съм такъв... да влезе друг човек в мен, по отворен, по безстрашен, по общителен, шеговит, може би... Но не, просто не става. Не мога да изляза от този си образ и не мога.

Другият ми комплекс идва от това че телесно аз съм много слаб. Просто много слаб. Дори в момента на почти 24 години аз съм някъде 53-54 килограма. Чувствам се като тапициран скелет. А няма как при този факт да не се комплексирам. Със здравето абсолютно не съм добре. Бързо се изморявам, бързо се задъхвам. А на моменти направо се смайвам и имам чувството че и малкото сила която имам, сякаш изчезва с магическа пръчка. Просто се Изпарява.

Имам и още един съществен проблем. Дори бих го определил като - недъг. Значи, когато съм се раждал.. вместо с два, съм се родил с един тестис. В последствие докторите казали че не съм първия такъв случай и че това било дори често срещано явление... но не е толкова страшно. Те са искали да ме оперират още в момента но майка ми просто не е позволила. Според нея е било опасно едно бебе да се подлага на операция. Така когато станах 6-ти клас (13 годишен), по настояване на баща ми, решиха най-сетне тази операция да се извърши. Тъй като дочули от лекари че това нещо (тестисът) е заседнало някъде в коремната кухина, и можело да се обърне на рак, та за това било по добре да ме оперират и да го свалят, или ако не става за нищо, да го отстранят. Така, и това преживях... Няма смисъл да пиша подробности как се чувствах преди операцията, и след това... то се знае. бях блед като платно, а болките след оперативния период бяха ужасни. Операцията се извърши, това нещо беше отстранено. НО... още веднага казаха че има вероятност, еди колко си процента, никога да не мога да имам деца. Тоест може да остана стерилен. Сами може да предположите за момче на 13 години... това нещо какъв шок е. С времето го приемаш, но не си вече същият човек. И наистина, самата операция ми дойде като капак на всички други препятствия и просто след нея тотално започнах да се сривам. (не че преди това беше по различно де).  Така животът продължи, някакси... с триста зора, завърших 8-ми клас (основно образование). С цената на много загубени нерви и мъчения, го завърших. През следващите месеци, лятото ми беше пропиляно, пак в кавги, ходене при баща ми, връщане обратно, скандали заради пари... Общо взето така. Изтъркули се лятото и дойде време да ме записват в гимназия. Добре, така стана. Записах се, тръгнах... НО... какво стана? Нервите ми вече бяха наистина много опънати, напрежението продължаваше. Докато в един момент просто рухнах... НЕ знаех какво правя, нито защо го правя. Поведох се с някакви лоши хора, които после разбрах какви са всъщност. Бягах от училище защото просто не можех да стоя там. Аз бях сам, без приятели, без нищо. Гледах другите колко щастие излъчват,а на мен ми се ревеше. Не намирах сили. Мина се не мина известно време, и просто ми писна от всичко. Баща ми пък в това време се обаждаше на майка ми по телефона със заплахи че щял да ме смачка и някакви такива. Принуждавах се по дни да не се прибирам в нас... да спя по улиците. Беше ужасия. Както и да е, вече нямах сили и спрях да уча. И без това ме изключиха от самото училище заради отсъствия. След това... следваха големи проблеми с баща ми, с нашите. Няма да навлизам в подробности.. Най накрая след огромна доза 'събития' се стигна до там че баща ми се отрече от мен, окончателно. Това много ме зарадва естесвено. Защото най сетне бях СВОБОДЕН, поне от него. Обаче... проблемите в къщи ставаха все по големи, брат ми растеше и караниците ставаха все по често. Майка ми изнемогваше и се разкъсваше. Аз умирах бавно отшелнически затворен в стаята си. И винаги щом се покажех навън започваха подигравки, гадни погледи от страна на мои набори... и разни други. За мен животът тук... беше тежка мъка. Убиваха ме едновременно - самотата, безизходицата, мисълта че аз не успях да завърша образванието си, да се реализирам. Слабеех от ден на ден все повече. През това време баща ми там виждаше брат ми до един момент, после спря да идва съвсем. Брат ми пък учи до 10ти клас и той като през това време едва избутваше годината... И винаги като се прибереше все хленчеше че нещо не му е наред. А аз рядко споделях какво ми е всъщност. Така той израстна тотално провален човек, с тази разлика че баща ми никога не се поинтересува за него, дали учи, дали не. Никога не го е бил нито му е търсил сметка.. така както правеше с мен. Интересно нали..?

И последната драма която се случи с нашето семейство, беше преди 2 години и нещо, когато майка ми си хвана някакъв приятел. Който в началото уж беше нормален ,докато с времето не блесна истинският му образ. Набута майка ми в заеми, месеци живя на неин гръб, докато през това време се занимаваше с кражби и т.н. Заплетен в куп лъжи... докато накрая се стигаше до луди караници между него и майка ми. С брат ми от самото начало така и не можаха да се разберат. Въобще това беше действителният капак на цялата тази ужасна схема... на нещата.

Освен всичко останало, Тук в градчето където живеем, определно животът е много труден. Аз никога не съм можел да възприема самото общество, което днес е отдадено на раврат, алкохолизъм, побоища и т.н. Никога не съм можел да си намеря място всред тези хора.. които дори е трудно човек да нарече с името 'хора'. Винаги щом изляза, слушам и гледам навсякъде около себе си, само простотии, цинизми, идиотизми, и тотално лоши постъпки, на зли хора. Всичко това ме скапва още повече, и когато се вгледам наоколо, не виждам кътче за себе си... кътче към което да се устремя, да се прицеля, мое кътче в което да се приютя и да се реализирам. Няма такова... за човек като мен. ЗНАМ!

Може би много хора сега биха ме упрекнали че не работя, а съм на 24. Биха ме нарекли как ли не, без обаче да се запитат как се чувствам и какви са причините поради които нещата стоят по този начин. НЕ съм мързелив а просто неконтактен и физически слаб... с нестабилно здраве и нерви. Тези неща ми пречат на всякакъв вид реализация. И въпреки това, имало е дни и моменти в които съм се принуждавал, и с последни сили съм копаел градини, и съм цепел дърва за да изкарам някакви поне дневни пари и поне малко, с една частичка да помогна на майка си.

Повярвайте хора, ужасно тежко е, да си младеж на 24 години, неизпитал нищо хубаво и младежко от живота, затвотрен като че ли в някаква зловеща килия (в случая стаята ми), от която сякаш измъкване няма. Всеки да ти пречи да живееш нормално, и освен всичко без образование и с изгубено здраве. Всичко това ме кара да си мисля че път за мен в този живот няма.

Ако трябва да съм честен... има само два варианта. Тотална ПРОМЯНА, или гибел.

За тоталната промяна, искам го повече от живота си. Искам нов живот, на чисто, ОТ НАЧАЛО. Сред нови хора, нов град може би... искам да изчезна от този ад тук. Искам да се махна. Може би всеки който чете стаята ми ще каже- "ами направи го"... Но не е толкова лесно. Много пъти съм си представял как се махвам от целия този фарс, и отивам някъде. Да, ама за къде? Такъв необщителен, депресиран, социален и физически инвалид като мен... Как може да направи  такава промяна сам, без никой до себе си? Повярвайте хора, не е лесно, и усещам че не мога. Тази промяна ако изобщо е възможна, може би ще бъде страшно трудна и ще отнеме месеци... за да стана аз нормален човек. Тоталната промяна според мен трябва да започне от психиката ми, след това да се покачат и телесните ми възможности... Но дали е възможно ?! Именно с тази цел пиша тези редове, за да попитам, има ли някой човек който би се трогнал от болката на едно 23 годишно момче? Има ли някой човек който би могъл една ръка да ми протегне... да ми помогне с каквото може по пътя на промяната?! Изписал съм десетки статии по сайтове търсейки нечия помощ... Но няма. Винаги удрям на камък. Това е може би последната изповед която пиша, и последната надежда която храня да открия своя спасител. А спасител за мен не значи някой който да ми дава всичко на готово... НЕ! Не съм такъв. Искам просто човек който да ме стимулира, като за начало да ми подаде ръка да се измъкна от тук... и той да ми посочи някаква промяна... някакъв начин към промяната. Ето това искам. Сам не мога. Нуждая се от дом, може две стаи да бъде... но да не съм тук. Нуждая се от спокойствие. Нуждая се от помощ. Годините ми минават а аз загивам тук. Не е честно, не е правилно, не е редно.. И не търся съжаление, нито се жалвам... Искам просто съпричастност, разбиране, и малко помощ. Ако има някакъв начин въобще. Това мечтая, това иска душата ми.

 

Втория вариант... е гибелта! Която честно казано вече обмислям като Решение. Идва просто един момент в който на човек му писва и когато чашата прелее, чувстваш че не можеш повече. Не ти остава нищо друго освен да теглиш чертата.

Благодаря ви че имахте честа и търпението да прочете излиянието на погубената ми самоличност, и душа... Очаквам да ми пишете.

 

Адресът се пази в редакцията на сайта.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови