Живота на Ташо

Здравейте мили хора, които и да сте.

Моята внучка ми показваше онзи ден някои истории от живия живот на вашия сайт и като ми прочете някои неща, на другия ден аз я помолих да ми помогне да напишем моята история тук, защото може би тя ще бъде зрънце надежда за някой. А ето я и нея:

Родителите ми бяха разведени, развели са се още, когато съм бил на 4-5  години и аз съм останал да живея с баща ми. Той се е оженил повторно, но втората му жена била лоша, пиела доста и не е искала да се грижи за чуждо дете, което може да наследи всичко след време вместо нейните деца. Според някои разкази, които съм чувал тя дори ме оставила сам в гората в люта зимна нощ, но по щастлива случайност някакъв мъж ме намерил и ме спасил. Тогава баща ми решил, че е по-добре и за него и за мен да ме даде някъде. Когато през селото минавали цигани мечкадари имало една бездетна циганка - Василка , която много ми се зарадвала като съм се заиграл с пискюлите й и баща ми ме е дал на нея да ме гледа  Тя ме гледаше с много внимание и грижа. Когато станах на 10-12 години ми купиха маймунка и ходех с тях по селата да правим представления.

Един ден обикаляхме из село Ягодово, Пловдивско и другите съседни на него. Сборният ни пункт беше на една поляна на края на Ягодово, но аз се захласнах по едно момиче в селото и закъснях за срещата. Циганското ми семейство ме чакало много време, но накрая трябвало да тръгнат. Когато се стъмни, аз не знаех какво да правя и се сетих, че мога да преспя на сигурно място в гара Пловдив. Успях да стигна до там и влязох в чакалнята. Там срещнах Петко - човекът от персонала, който си тръгна последен от гарата и преди това ме попита: „Момче, така като те гледам, ти не си циганче, ти си българче, от къде си?" Аз се замислих и се сетих, че като бях по-малък минавахме през едно село и на центъра на селото от една къща излезе една баба и ме хвана за ръката дръпна ме на страна и ми каза: „Помни, че си от това село и се казваш Тошо." Циганското ми име е Ташо и понеже свикнах с него и циганското ми детство беше щастливо и до днес съм с това име. Обясних на Петко как изглежда селото, от където предполагах, че съм и той веднага се сети, че това е село ... Така научих, къде съм роден.

Петко ми каза да остана на гарата до сутринта и да го изчакам. Така и направих. Сутринта дойде и ме заведе в дом за сираци. Там започнах да ходя на училище. Моите родители - циганите, питали, разпитвали и след 2 години ме откриха в сиропиталището. Майка ми ме моли много да се върна при тях. От сирошиталището не ме пускаха просто така, но аз можех да избягам. Размишлявах много какво да правя, беше трудно, но накрая реших да остана, защото в сиропиталището намерих приятели - други деца като мен, с които също не исках да се разделям, а и знаех, че трябва да завърша и че от там ще имам много по-добри шансове в живота. Исках да имам свои дом и семейство, а не вечно да скитам и да се чувствам различен в циганското си семейство. 

В крайна сметка наистина завърших. После служих в казармата и като излязох от там после не знаех какво да правя и къде да отида. Един ден дочух, че в моето село се прави пристройка за уголемяване на сградата на училището и понеже нещо от вътре ме теглеше към моето родно място веднага отидох там и започнах работа по пристройката на училището. Там се срещнах с роднините си от селото и разбрах миналото си. После се ожених за онова момиче от село Ягодово, заради което се разделих с моето циганско семейство. Със съпругата ми - Яна, живяхме щастливо цели 38 години. От четири години тя вече не е между живите, но спомените за нея са живи, защото тя беше човекът, който ме прие такъв, какъвто съм - беден скитник, копнеещ за близост и ми помогна да изградя за себе си и за нас един нормален и щастлив живот. Родиха ни се две дъщери и аз заминах за Либия, за да изкарам добри пари за издръжката на семейството. Когато се върнах след години, купихме си къща в Пловдив, където беше по-добре за дъщерите ни да отраснат, но желанието ми да бъда част от живота в родното ми село ме подтикна да купя парцел и да построя къща там.