Аз срещу хероина

Нали знаете онези групи, където всички седят на столчета в кръг, всеки става един по един и казва „Аз съм Иван и съм зависим от наркотиците от 8 години"... Познавате ги от филмите, но аз ги познавам и наживо, защото се казвам Гергана и с години наркотиците бяха моя живот. Като се връщам назад, мисля, че родителите ми са ми предопредилили съдбата, още като съм била на 3. Защото откакто се помня - а се помня оттогава - никога нищо не ми е било отказвано. Баща ми все още е съдружник в известна фирма и още от малка съм имала всичко - пари, забавления, скъпи дрехи и бижута, играчки... Него, обаче, почти не го виждах. Дълго време не знаех, че е нормално семействата да вечерят всяка вечер заедно, защото всъщност моят татко се прибираше веднъж на няколко дни. Майка ми му вдигаше луди скандали, понякога чувах  и звуци като от плесници. Тя, в крайна сметка, не издържа на всички негови любовници и се утешаваше с алкохол, а той така или иначе си живееше, все едно няма нито съпруга, нито дъщеря.

Като стигнах гимназията, все още бях едно захлупено, срамежливо и потиснато момиченце. Нашите ми купуваха злато, но дори не ми показваха как да го нося. И така, ходих си както си зная и никое момче не ме поглеждаше. В класа ми имаше едно много готино момиче - Катя. Тя беше много слаба, с дълга черна коса, носеше силен грим, със силно подчертани очи. Не дружеше много с другите, но често приказваше с мен. Веднъж ми предложи да излезем заедно след училище. Съгласих се. Отидохме в едно заведение, в бар, в който се слизаше под земята. Беше тъмно и запушено. Там Катя спря при компания момчета, явно се познаваха. Заговори ги спокойно, започна да се шегува с тях, седна до едното, запрегръщаха се. Аз също седнах и не знаех какво да кажа, чувствах се много глупаво. Те, обаче, бяха толкова весели, че не забелязваха колко смотана бях и започнаха да говорят и с мен, шегуваха се, смееха се. Не успях да се отпусна, но, учудващо за мен, Катя продължи да ме кани в такива компании. Но следващите пъти се събирахме по къщите, или в паркове и освен цигари, палехме и трева... Не след дълго опитах и хероин.

Пристрастих се бързо, без изобщо да разбирам какво в действителност се случва. Чувствах се готина и важна, изобщо не ми пукаше за училище, а и на никого вкъщи не му пукаше за моето училище. Разполагах и с пари, така че не ми беше проблем да си купувам дозите. А когато в себе си случайно нямах пари, пак нямах проблем, защото Катя вече ме беше научила как да се възползвам от това, че съм жена. Купувах си дози предимно със свирки, а малко по-късно загубих и девствеността си в упоено състояние.

Мина повече от година, преди родителите ми да усетят каквото и да било. Започнаха да им правят впечатление разходите ми, липсата на бижута, отсъствията ми с дни от вкъщи. Досетиха се и започнаха да ми правят луди скандали. За пръв път виждах майка си и баща си да прекарват толкова време заедно - когато се бяха съюзили срещу „проблема ми". Аз, обаче, не виждах проблем. След всеки скандал просто отивах при някой „приятел" и не се прибирах вкъщи. Родителите ми ми спряха парите и това ме озлоби срещу тях. Мислех си, че са се съюзили само за да ми пречат. Започнах да си изкарвам дозите с проституция, а по същото време спрях и да изпитвам същото удоволствие от друсането. Вече взимах само за да спра болките от абстиненцията. Въпреки това, все още не виждах проблема в наркотиците, а в родителите си, обществото и всеки срещнат на улицата. И така, докато не видях един от другарите си - Милослав - да умира. От свръхдоза. Тъкмо си взимах доза от дилъра си, и Мило пристигна разтреперан. Каза, че е пробвал да ги спира на „студена пуйка", но не издържал. В момента, в който си би обичайната отпреди доза, колабира. Почина в ръцете ни.

Смъртта на Мило ме потресе и за пръв път реших да потърся помощ. Почти случайно попаднах на едно място - комуна за зависими от хероин. Там видях 20-ина човека и в тях разпознах именно своята порода. Те всички бяха минали през много неща, през живота на улицата, а сега се опитваха да заживеят отново. През деня работеха и се забавляваха, а вечер се събираха в кръг на столовете си, всеки ставаше и казваше „Добър вечер, аз съм... Иван, Стоян, Драган... и днес постигнах това и това, осъзнах това и това, направих това и това...". За пръв път до мозъка ми стигна идеята, че може да има хубав живот без наркотици. Че човек може да намери добри приятели без наркотици. И да се пребори със своите демони, да намери някакъв смисъл да върви напред.

След 9 месеца в комуната, излязох и продължих образованието си, намерих си работа. Продължих да посещавам групи, този път - на анонимните зависими. Тези, които са минали през ада и са оцелели. Там се влюбих. Той се казва Влади и съдбата му удивително прилича на моята. Помогна ми да преодолея чувството на самота и ми даде сили да вървя напред. Сега мечтая само да съм с него и най-накрая да построя семейството, което винаги съм искала за себе си.